понеделник, 2 декември 2013 г.

Рецидив

Месеци отлагам тази публикация вече, ако трябва да съм точна - 3 месеца отказвам да седна и да пиша тук. В момента Марти се намира на 4-тия етаж в Хематология, в отделението по трансплантация на стволови клетки, защото започна процедура по трансплантация.

Историята ни до тук даде надежда на много лекуващи се и техните близки, че болестта е победима, че колкото и трудни химии да минат, колкото и многобройни да са те, думата "ремисия" не е илюзорно понятие, а напълно реална възможност. За съжаление, обаче, при някои пациенти, ремисията е по-краткотрайна, отколкото при други. Оказва се, че ние сме от първите. Целенасочено забавях тази публикация, за да имам време да изживея всички емоции, които ме връхлетяха с двойна сила и да не ги пренеса в поста пред вас, защото вярвайте ми, вълната този път беше в пъти по-силна от първия път. Дано на никой не му се наложи да го изпита, но ако все пак се озовете или вече сте се озовали на изходна позиция, по-добре да споделя за пореден път нашия опит, за да вървите по отъпкана пътека и да сте по-информирани. Винаги е по-лесно, когато влизаш подготвен, знаейки, че някой друг успешно е преминал и това. Вярвам, че ще бъдем от успелите за пореден път.

3 месеца след резултат от контролен ПЕТ скенер (този път Варна), който потвърди наличието на рецидив в медиастинума и в дясната подмищница, изминахме няколко сериозни крачки, за да стигнем до отделението по трансплантация. Отново се наложи да правим биопсия, за да се установи вида  Ходжкин, този път е смесено-клетъчен тип (първият път беше нодуларна склероза), стадий 2, без разсейки в гръбначния мозък. Взехме си довиждане с д-р Хрисчев, след като представи случая на Мартин пред лекарска комисия и определиха следната схема на действие: DHAP (дексаметазон, цитарабин и цисплатин), извличане на стволови клетки, DHAP и трансплантация. Първото лечение беше с BEACOPP и продължи 8 цикъла, странични ефекти освен косопад и общо неразположение, нямаше, докато терапията с DHAP се оказа в пъти по-тежка. Схемата, по която прилагаха вливания на различни течности, освен химиотерапията, беше следната:
  • първи ден хидратация на организма
  • първи и втори ден 24 часови вливки
  • трети и четвърти ден 12 часови вливки

Пациентите са вързани през цялото време за химиотерапиите, към машина (инфузомат), която дозира всяка една вливаща се банка, като на Марти му даваха почивка от час между циклите. Възстановяването също беше по-трудно, отколкото с BEACOPP, промениха се вкусовите му качества, вдигаше температури, хълцаше некотролируемо с часове и почти не успяваше да задържи храна, дори дни след края на самата химия. Един от стрничните ефекти на цитрабина е да предизвиква очни възпаления, затова бяха изписали капки за очи, както и лек антибиотик, който да приема превантивно срещу появата на херпеси, предизвикани от отпадналата имунна система.

Събирането на стволови клетки (т.нар. афереза) беше следваща стъпка по плана, който следвахме и подготовката включваше инжекции с растежен фактор. Целта им е да стимулират костния мозък да произвежда повече стволови клетки, които да могат да бъдат извлечени от кръвта и замразени до момента на трансплантацията. Растежният фактор предизвика температура и силни болки в ставите, особено към края на седмицата, в която го биеха. Самото събиране на стволови клетки извършиха на 3-тия етаж в Хематология, с помоща на уред, наречен -
клетъчен сепаратор. Вечерта, преди самата процедура, поставиха катетър във вена на врата на Марти, която имаше два порта - от единият изтегляха кръвта, прекарваха я през машината, отцеждаха стволовите клетки и втория порт връщаха кръвта обратно в тялото на Марти. Събирането отне 3 часа, но при всеки пациент е различно, понякога може да са необходими 4-5 часа, а в някои случаи, в които няма достатъчно стоволови клетки, събирането отнема и ден.
DHAP се повтаря на 3 седмици и в началото на ноември мина втория цикъл, който отново протече по описаната по-горе схема. Всички, лежали на 4-тия етаж, ще потвърдят, че престоят там е изпитание не само за тялото, но и за духа. Прекарваш време с различни хора, носещи различни истории, преминали през различни лечения, ставаш свидетел на смърт и на десетки житейски сътби, сблъскваш се с болката на близките. Организацията не е най-силната страна на отделението и има доктори, до които трудно се стига и рядко са склонни за комуникация с близките на пациентите. Затова тук е момента да изкажа признателност, благодарност и симпатия към д-р Мартин Дончев. Освен, че действаше професионално, като лечение на пациентите си, обгрижване и присъствие, ми отдели време и отговори на всички мои въпроси и притеснения. Имам наблюдения и върху работата на още един лекар от отделението, но тъй като мнението ми не e така положително, ще го спестя в момента и ще опиша работата му по-късно.

Насрочиха дата за прием в трансплантационното отделение на 28.11.2013, като преди това направиха СТ скенер, показващ все още наличие на увеличени лимфни възли, с които ще се борим по време на трансплантацията. Самия процес на трансплантация ще опиша в отделен, следващ пост, за да приложа цялата информация на едно място, така ще е по-лесно за всеки, който търси повече информация да я намери.

Днес започна 4 ден на химиотерапия и така до зануляване на кръвните му показатели. Следва продължение...


понеделник, 23 септември 2013 г.

Покана от Българското Сдружение Лимфом



Не съм писала от месеци, затова поканата, която отправя Пиринка, председателката на Българското Сдружение Лимфом, е достойна нова публикация в блога и искрено се надявам да достигне до повече хора, на които една такава среща би била полезна. Инициативата за срещата е прекрасен повод да се съберем повече хора - пациенти и подкрепи, водещи или преминали успешно през една и съща битка, за да обменим опит, съвети, впечатления и най-вече да се уверим, че не сме сами, че там някъде, някой ни протяга ръка. Ще ви очакваме:

Българско Сдружение Лимфом Ви кани на 28.09.2013 год. /събота/ от 13.00 часа в ресторант „Манастирска Магерница” в град София на среща-разговор-почерпка, на която ще бъде представена книгата „ХРАНЕНЕ ПРИ ПАЦИЕНТИ С ОНКОЛОГИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ” /НАРЪЧНИК ЗА ПАЦИЕНТА И НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО/.

Надяваме се, че тя ще отговори на множество въпроси, които вълнуват пациентите в тази област и ще бъде безценен помощник на тях и техните близки по време на лечението. Ще се постараем да присъства и лекар, към който да отправяте въпросите си. Но най-ценното според нас е комуникацията помежду ни.

Елате да се видим, да обменим опит и преживявания, и да прекараме известно време в приятна обстановка сред близки, приятели и съмишленици.
Пиринка Петрова,
Председател на Българско Сдружение Лимфом

гр. София, бул. Черни връх 15 тел.: 02/866 47 00 e-mail: office@notarpetrova.coм 02/865 29 09 www.notarpetrova.com



  Update: 

Предоставям малко снимков материал от съботното ни събиране. Срещнахме се с много стари приятели и създадохме нови познанства. Обсъдихме храненето при пациенти с онкологични заболявания и си взехме книжката с съвети, предоставена от Българското Сдружение Лимфом и неговата председателка Пиринка Петрова, която организира срещата. Зададохме въпроси, намерихме отговори, а най-важното е, че бяхме всички заедно. Пожелавам си да се събираме дълги години, да сме здрави и с опита, който сме натрупали и трупаме, да имаме възможност да помагаме на новите попълнения в нашата група.





Пиринка Петрова



 PS Благодаря на Пиринка за снимковия материал :)

понеделник, 18 март 2013 г.

Лаймска болест и Лимфом - възможна ли е връзка?

Преди няколко дни журналистка от в. "Доктор" се свърза с М. с покана за интервю, тъй като беше попаднала на сайта му за Лаймска болест. Дали има връзка между двете заболявания или не, е нещо, което си заслужава проучването и се радвам, че повдигна въпроса. Остава да се намери заинтересован учен, който би отделил време, за да проучи дали едното може да доведе до другото. Търсили сме информация по въпроса, но само на едно-две места се среща намек за възможна подобна причинно-следствена връзка. Ето и интервюто (за онлайн вариант натиснете тук):

Мартин Монов е млад мъж, но от 5 години му се налага често да пребивава по болници, тъй като е преминал през лечението на лаймска болест и на лимфом (б.а. вид рак на кръвта). Сега е в ремисия, окрилен от надеждата, че няма да му се наложи отново да се подлага на тежки терапии.

Историята започнала след ухапване от кърлеж, който предал на младежа лаймска болест. Последвало продължително лечение, но през 2011 г. станало ясно, че Мартин има и лимфом – навярно следствие от тежката инфекция преди това. Ето потресаващия разказ на борбения плевенчанин, компютърен специалист, който е направил интернет сайт за двете заболявания, където всеки, имащ нужда от съвет или разговор, може да ги получи.
- Г-н Монов, кога се разболяхте от лаймска болест?- Ухапа ме кърлеж през лятото на 2007 г. Живеех в Плевен тогава в къща с двор, предполагам, че бездомни котки са донесли паразита у дома. Аз ходя по планини и паркове, но точно последните 2 седмици не бях излизал сред природата. Така че предполагам, че кърлежът ме е “намерил” в нашата градина. Една сутрин се събудих и видях на крака си забит кърлеж. Докато реагирам, той падна сам. Вероятно не е седял дълго време забит в мен. Седмица по-късно се появи червен, характерен за болестта обрив. Отидох при личния ми лекар, той ме убеждаваше, че ми няма нищо. Аз настоях да отида при инфекционист, който реши, че имам лаймска болест и започна лечение. Съвсем навреме започнахме терапията с антибиотици. След това на всеки 3 месеца правехме изследвания на кръвта. В началото резултатите бяха положителни, но лекарят казваше, че няма проблем от това, защото сме започнали лечението навреме. Изпих много антибиотици, курсове по 20 дни, през 3 месеца и това продължи 2 години. Това се отрази много зле на организма ми. Но тъй като резултатите от теста за лаймска болест бяха все положителни, се налагаше непрекъснато да приемам нов антибиотик. Дори в болница лежах. 

След това минах само на прием на силен имуностимулант. Междувременно започнах да превеждам статии от западни страни, защото нямаше много информация в интернет за лаймската болест. Най-накрая и тестът ми за лаймска болест стана отрицателен. Започнах да забравям за болестта, докато не се появи другата. Не знам дали е следствие от лаймската болест, от имуностимулантите, които пих, или от отслабването на организма. Знаете, че не е много ясно какви са причините за рака. 

- Кога разбрахте, че имате лимфом?
- През 2011 г. стигнах до диагнозата лимфом. Симптомите бяха подут лимфен възел на шията, поддържах ниска температура всеки ден, имах нощни изпотявания, отслабнах на тегло, чувствах се отпаднал и зле. В крайна сметка ми направиха биопсия в Хематологията до Онкологията в кв. “Дървеница” и се доказа, че е лимфом. Така 

през 2012 г. направих 8 курса химиотерапия 
От август насам се водя в ремисия. Всеки месец имам редовни кръвни изследвания, скенер правихме 2 пъти, който не доказа рецидив. Лимфомът е високо лечим, поне що се касае в сравнение с останалите видове рак. Знам, че при 20-30% от болните се получава рецидив в рамките на 5 години. Тогава се налага трансплантация на стволови клетки. Но дано не ми се налага да стигам до там. 

Много хора ми пишат на сайта, който създадох, описвайки чисто емоционалната страна на преживяванията си, свързани с рака. Наистина е стресиращо, когато чуеш диагнозата рак, както и преди това, когато не се чувстваш добре. Аз им давам надежда, обяснявам им какво ги чака. Така се чувствам по-смислен, защото помагам на другите.

- Кое беше най-стресиращото около лечението на лимфома?- Най-стресиращото беше поставянето на диагнозата, изследванията, които се правят. Мина повече от месец, докато се изясни всичко, това е стресиращо, защото не знаеш какво се случва с теб. Когато започне химиотерапията, се приемат нещата някак си по-леко. В Хематологията медицинският персонал варира от симпатизиращи и желаещи да помогнат, до откровено недружелюбни. Предполагам, че навсякъде е така, важното е да си спокоен и да не обръщаш толкова внимание.

- Сега ми изглеждате спокоен – така ли е?- Опитвам се да съм спокоен, в такъв момент човек се обръща към близките си и семейството. Тези болести ме научиха да не си правя дългосрочни планове и общо взето, ако реша, че нещо си заслужава да се направи и е смислено, се старая да го свърша възможно най-скоро. Всички живеем по начин, при който си мислим, че имаме безкрайно много време за всичко, а това не е така. Философски погледнато, смъртта може да бъде добър съветник при вземането на решение. 

- Лимфомът или лаймската болест е по-страшна?
- Лимфомът е по-страшен от лаймската болест. Факт е, че много хора подценяват тази болест, а от години у нас не се пръска срещу кърлежи както преди. Всяка година има статистика, че заразените от кърлежи са се увеличили значително през последното десетилетие. Гадно е, защото вече непрекъснато се страхувам, когато излизам сред природата, да не намеря някъде кърлеж. Пръскам се с репеленти, оглеждам си тялото и внимавам.

- Доволен ли сте от лечението, което получихте у нас?
- Специално за лимфома Здравната каса плаща лечението му, не ми се е налагало да участвам финансово в терапията. Учудвам се, че 

стана модерно хората да събират пари 

и да се лекуват в чужбина, когато тук се плаща тази терапия от Здравната каса. Химиотерапията е една и съща навсякъде. Ние изпратихме запитване до Германия и САЩ за лечението на лимфом и ми отговориха, че терапевтичната схема е същата, която са ми назначили тук, в Онкологията. 

- Според вас заради заразения кърлеж и лаймската болест ли стигнахте до рак?- Според мен двете болести са свързани. Дори преведох една статия за лимфом, където пише, че някои от видовете на този рак на кръвта са предизвикани от инфекция, включително и от паразита, който причинява лаймска болест. Той живее вътре в клетката и затова антибиотиците невинаги могат да стигнат до паразита, за да го унищожат.

- На алтернативни методи доверявате ли се?- Изпробвах различни алтернативни методи – лечение с активирана вода, купих си апарат, който я йонизира, и други неща опитах. В момента взимам плодове на черен бъзак, които ми препоръча лекар-фитотерапевт – Минков се казва, живее в едно кюстендилско село. Той каза, че това е единственият имуностимулант, който върши работа. Сутрин взимам 15 зрънца и вечер също, направо ги изпивам с вода. Пия и тинктура от змийско мляко за изчистване на организма, тъй като е обременен от сериозните медикаменти, които съм приемал през последните години. Надявам се билките да ми помогнат и да не стигам до рецидиви на болестите, които преживях.

Тук е мястото да кажа и призова българите да се информират и включат в регистъра за донори на стволови клетки. Само със 7 милилитра кръв (минимална кръвна проба) всеки пълнолетен и здрав човек може да се регистрира като потенциален донор на стволови клетки. Даряването на кръвни стволови клетки няма нищо общо с донорството на органи и процедурата е напълно безопасна за здравето. В същото време трансплантацията на стволови клетки дава надежда за живот на хиляди онкоболни в България. Най-тежките случаи на лимфом се лекуват именно чрез трансплантация на периферни стволови клетки. Неотдавна те са се извличали от костния мозък, но днес все по-често се взимат от периферната кръв. За момента тези манипулации се правят в София, в Клиниката по имунология в Александровска болница, както и във Варна, Плевен, Пловдив, Видин, Враца, Монтана. Засега в българския регистър има записани като доброволни донори едва 500 души. А са нужни поне 5000, за да заработи регистърът.



Маргарита Благоева

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Натулан и Блеомицин

Много често ни пишат пациенти, нуждаещи се от натулан (procarbazine) и блеомицин. Не бих могла да ви дам точна справка за натулана. Има го в повечето страни от ЕС, но във всяка се продава на различна цена. Това е, което на нас ни беше дадено като информация, когато търсехме преди година:
  • Франиця - 200Е
  • Германия - 360Е              
  • Испания - не
  • Люксембург - не
  • Брюксел - не
  • Гърция - 230Е
  • Кипър - 110Е 
Доколкото знам, намирали са го в Италия, с поръчка в аптека за 3.93Е - без рецепта, както и в Турция, но по-рядко, има го и в Русия. 

Що се отнася до блеомицин, последното, което разбрах е, че го има в момента в Гърция - около 25 евро ампулата и в Турция около 88 лева.

Преди да започнете да търсете в чужбина, чрез Google потърсете в българските сайтове за тези лекарства, защото съм срещала обяви на хора, които продават или подаряват натулан. 

Съжалявам, че не се предлагат в българските аптеки тези, така необходими за лечението на Ходжкин, медикаменти. Може би е време да започнем подписка към Министерство на здравеопазването?!

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Ремисия, рецидив, ремисия, рецидив...ремисия пък!

Ремисия, рецидив, ремисия, рецидив, ремися...малко ми звучат като любов, вино, любов, вино, любов, вино - някои са лечебни, а от други боли глава. Днес е Трифон Зарезан и Св. Валентин, с любимият имаме и годишнина, а отново се намираме в Хематология и взимаме резултата от поредния контролен скенер, твърдо убедени (особено М.), че ракът отново ни е дошъл на гости. Последните 2 седмици бяха и за двама ни, може би най-тежките от цялото лечение досега, със завръщащи се познати симптоми - уж подути лимфи, нощно потене, болки в ставите, субфибрилна температура и завишени СУЕ и CRP, и дори чистия костен мозък, който правихме преди 2 седмици, не беше в състояние да ни убеди, че цикъла не започваше отново. М. започна да пише сценарий, в който рецидива беше сигурен факт, подготвяше се трансплантация на стволови клетки, която ту биваше успешна, ту неуспешна, разговаряхме и за най-лошото. За първи път...

Oказва се, че животът след рака и по време на ремисията, може да бъде по-голямо предизвикателсвто в емоционален аспект, отколкото самото лечение. Влиянието на болестта и последиците, които оставя в тялото и психиката, са много по-значими и влиятелни, отколкото сме си представяли. Скоро след еуфорията от "честито, в ремисия си", идва момент, в който осъзнаваш, че тялото ти е като след боксов двубой с Майк Тайсън, а замъгленото от химиотерапии съзнание е по-скоро в безсъзнание. Преди да се започне химиотерапията, има достатъчно достъпна информация, която да ни подготви (дори повърхностно) за това, през което физически ще преминем, но никой не ни казва какво ще се случи след като излезем живи от лечението. Това, което ни предстои в момента е да се научим да живеем с мисълта, че не всяка позната болка, не всяко изпотяване и сърбеж, не всеки момент на необяснима умора, са признаци на рецидив. Тези дни виждах ужаса в очите на М. толкова често, колкото не го бях виждала за цялата предходна измъчена година и си мисля, че разбирам страха му, а може би идея си нямам какво преминава през него, какво се случва с изстрадалите му тяло и психика. Отново прегръщам, милвам, целувам, говоря, но се чувствам по-безсилна и думите ми повече отвсякога губят смисъла си: "пак ще го преминем", "всичко ще е наред", "няма да те боли повече", "ще оздравееш", "здрав си", а той по-често повтаря: "обичам те" и когато понеча да му отвърна, той слага пръст на устните ми: "не ми отговаряй, искам ти да го чуваш". Очите ми се пълнят със сълзи и ми е трудно да крия емоциите си. Искам да я няма тази постоянна болка в тялото му, в ставите му, в мускулите му, която сега е част от ежедневието му и следствие на химиотерапията, която с лекота уврежда нерви и отслабва мускулите. Надеждата ми е, че с времето ще отшуми, както и повечето странични ефекти. 

Скоро си писахме с едно момиче в ремисия, Тина, което води блог, мисля англичанка, с НХЛ. Писах й за нашите грижи, а тя ми отговори следното:

"Remission isn't always the light at the end of the tunnel that everyone says it is. Often it is still a struggle. I have yet to meet anyone that hits remission, dusts off their jeans, and then returns to life as normal. You come out the other side battered up and traumatized. Your body has to deal with the side effects of chemo which is essentially poison, and then you have psychological issues: every little symptom is now potentially cause for alarm... Is it a relapse? And this goes for the care giver too. I feel for you. I can't stress to you how much exercise has helped me with this though. I feel better physically and mentally. It just changes your body chemistry and heals your body and soul."

Превод: "Обратно на това, което всички казват, ремисията не винаги е светлината в края на тунела. Често е все още борба. Не ми се е случвало да срещна някой, който след като е достигнал ремисия, да се е изтупал от праха и да се e върнaл към живота, все едно нищо не се е случило. Излизаш от другата страна побит и травмиран. Тялото ви трябва да се справи със страничните ефекти от химията, която в основата си е отрова и следват психологическите проблеми: всеки малък симптом се превръща в потенциална причина за безпокойство...Рецидив ли е? И това се отнася и за подкрепата също. Съчувствам ви. Нищо не ми помогна с това така, както упражненията. Чувствам се по-добре физически и психически. Упражненията променят химията в тялото и лекуват тялото, и душата."

Ясно е, че животът ни никога няма да бъде като преди, но имаме живот, имам М., малко уморен от болестта, малко ранен тук-таме, но е с мен - да го обичам, да му се радвам, да го целувам, да му се усмихвам и понякога да плачем. Благодарна съм затова, защото знам, колко много хора нямат живот след химиотерапия, не стигат до ремисия, не живеят с последствията от лечението, не живеят...Благодарна съм за любовта, тя ме крепи.

Честит празник, приятели!

PS Скенерът ни е чист за пореден път! Ремисията продължава :)


четвъртък, 24 януари 2013 г.

Не си сам



Написано от М.:

Страхът от рецидив вероятно преследва почти всеки един пациент, който е преминал успешно лечението на своя лимфом и е постигнал пълна или частична ремисия. След края на лечението всички подлежим на ежемесечни кръвни тестове, тримесечни CT скенери или шестмесечни ПЕТ скенери, за да се следи дали организма ни няма да се поддаде отново на болестта и да получим рецидив. 

По себе си съдя, че страхът от болестта е много по-голям след края на лечението, отколкото преди или по време на лечението. А страхът е лоша компания. Води мисълта ти към тъмни кътчета и дълбоки пропасти, влияе на преценката и отношението ти към света и хората около теб. Изнервя те. Не ти позволява да заспиш отново, когато се събудиш изпотен в 2 сутринта, както тогава, преди лечението. Кара те да се втренчваш невиждащо в мрака и да си задаваш въпроси, на които нямаш отговор. Може да прогони усмивките и радостта от живота.

Един разговор с лекуващия лекар може да помогне, а може и да не помогне. А на въпросът за рецидив, отговора е ... „ударна химиотерапия, последвана от трансплантация на стволови клетки”. Оказва се, че при поява на рецидив няма последователност, не може да се каже с какви симптоми би започнал от многото: температура, кашлица, подут възел, нощно изпотяване, сърбеж и дори дали би имало симптоми. Също така обаче, един нов подут лимф или което и да е друго нещо не означава непременно рецидив.

В тази връзка попаднах на думите на едно 23-годишно момиче, преминала лечение за лимфом на Ходжкин, които ми се сториха изключително подходящи и много добре описващи чувството. Ето ги и тях:

„След като се разболях станах доста суеверна. Никога не казвам, че съм излекувана. Настръхвам, когато си мисля за думата "ремисия". Никога не позволявам на мозъка ми да мисли твърде много за рецидив. Ако някоя от тези мисли се появи в съзнанието ми, чувствам се сякаш ще се върне. Това се забелязва при онези хора с обсесивно-компулсивно разстройство - нагласата, че самите мисли могат да доведат до сериозни действия.
Затова, когато реших, че получавам рецидив, направих това, което ми се струваше смислено. Не казах на никой.
Ако бях по-добър блогър, щях да пиша, когато това се случваше. Подробностите се губят с течение на времето и острите наблюдения, причинени от претоварване с адреналин избледняват. Всичко това е ретроспекция на онова, което спокойно мога да кажа, е най-лошата ми седмица някога. Дори по-лоша, отколкото седмиците, когато ми поставяха диагноза. Рецидивът е далеч по-страшен от самия рак, по много причини. По-тежко лечение, гарантирано отсъствие от работа, почти гарантиран стерилитет, ужасяващата идея за трансплантация на стволови клетки (която е доста сходна с трансплантация на костен мозък, ако говорим за степен на тежест).
Рецидивите на лимфома са трудни и измамни. За хора като мен, които никога не са имали това, което са наречени "Б" симптоми (треска, нощно изпотяване, голяма, непредвидена загуба на тегло), рецидивът може да дойде тихо като при първата поява. Когато открих подутия лимфен възел в ямката на подмишницата, в която преди имаше ракови възли, затворих мислите си в онзи тъмен ъгъл на съзнанието, където потискате онези спомени, които по-късно се проявяват като сте на 57 гдии и имате проблем с компулсивно презпасяване (compulsive hoarding). И, също като онези спомени, никога не сте ги запечатали наистина и напълно.
Тревожността нарастваше с всеки изминал ден, а тревожността е лукаво чудовище. Тя имитира точните симптоми, които един рецидив с пълна сила и нарастващи тумори би могъл да причини - недостиг на въздух и задух, налягане в гръдния кош, крайна умора, фантомни болки в моите лимфните възли, болки в корема, обриви от стрес и болки в гърба.
О, болките в гърба. Отправната ми точка е причинената от алкохол болка в гърба  Само след няколко глътки алкохол, в миналото, долната част на гърба ми би изригнала в спазми. В крайна сметка, тъй като туморите се притискаха в гръбнака ми, това започна да се повтаря всяка нощ, дори без каквото и да е пиене.
Този път не алкохолът причиняваше болките в гърба, а те дори не бяха тежки, но е лесно да започнете да си мислите всичко, когато отидете в кризисен режим. Страхът предизвиква най-първичното поведение и мисловни процеси. За мен, това доведе до регресирането до нива на мислене, необходими само за осигуряване на храна, вода и сън. Да запомня, че трябва да „паркирам” колата си, беше предизвикатеслтво.
Кой би предположил, че малко нещо с размера на малко камъче, може да причини толкова много щети?
От петък вечерта до вторник страховете просто ескалираха. Накрая във вторник, деня на Свети Валентин, аз се пречупих и казах на момчето ми, който веднага дойде и ме накара да се обадя на лекаря си. Положителният момент беше, че стаята ми беше безупречна за първото му въвеждане в моя апартамент.
Направихме ПЕТ скенера в петък. Те винаги се случват в петък. Това означава, че няма да се разчетат до следващата седмица. В този момент, бях преминала от етапа на отричането към подготвителния етап. Започнах да казвам на хората, че си мислех, че получавам рецидив. Психически подготвих колегите си, а хора с връзки бяха готови за набиране на средства. А след това преминах в емоционална диария и казах на всички.
Скенерът беше разчетен във вторник. Разбира се, беше чист. Въпреки че имах всички основания да вярвам, че не е добър. За щастие имам онкологичен отбор, който никога не омаловажава моя страх. Моят онколог дори ми се извини, че можех да усетя възела - сякаш той можеше да го контролира. Или повече клетки умират или тялото ми се бори с болест. Това, което едно тяло, неразядено от рак на лимфните възли е предназначено да прави.
След като получих чисти резултати, момчето ме погледна и каза простичко: "Току що получи страхотна новина. Защо не изглеждаш щастлива?". Проблемът е, че беше много по-лесно да бъда щастлива и да се чувствам като активна по отношение на здравето ми, когато бях в процес на лечение. Знаех, че ходейки до раковия център почти всеки петък, имаше нещо, което активно се прави, за да убие раковите клетки. Сега, имам чувството, сякаш го чакам да се върне. (И чувам постоянната роботизирана реплика "Купете нашето Алое / Акай / Годжи Бери / друга магическа билка от Близкия изток и тя ще убие ВСИЧКИ блуждаещи ракови клетки!". Само, че те никога не биха казали "блуждаещи").
Бих искала да кажа, че "Оцеляването след рак става по-трудно, преди да стане по-лесно" попада в обхвата на нещата, които никой не ти казва, че ще се случат, след като си приключил с рака. Но в действителност, това е нещо, което всеки ти казва. Просто не можеш да го повярваш, докато всъщност не се случи с теб. Човешкият ум просто не може да предвиди сложната гама от емоции, страхове, тревоги, напрежения и, смея да кажа, нивата на посттравматичното стресово разстройство, които можете да изпитате след такава травма.
Но след две преживени уплахи от рецидив, в рамките на 6 месеца след прекратяване на лечението, се научавате как да се успокоите и да продължите.
Какво друго можеш да направиш?”


В тези месеци единствено близостта на семейството и подкрепата и разбирането на човека до Вас могат да намалят тежестта на страховете или да облекчат товара над психиката. Без тях би било много трудно да се научим да контролираме страха и да се надяваме, че всички болки, симптоми и подути лимфни възелчета не са признак на рецидив. 

Иска ми се и се надявам всички усещания, които имам, да се дължат на лечението и ефектите от него, а не отново на болестта. Но не винаги успявам да съм сигурен в това.
Благодаря, Подкрепа моя!