Cancer isn't killing us it is pushing us to live!

Този цитат ме вдъхнови. Кратко и ясно. Ракът не ни убива, кара ни да живеем. Кара ни да живеем онзи живот, който ни се случва рядко, защото забързаното ежедневие не ни го позволява, защото си разрешаваме да забравим, защото понякога така е по-лесно, защото финансите  ни ограничават, защото се страхуваме, защото, защото.

Ракът отключи една врата, от онези, до които се стига надолу по скърцащите стълбите на тъмно мазе, в овехтяла, прашна къща и се отключват с голям черен ключ, който трудно се намушква в ръждясалата ключкалка. Какво имаше зад нея ли? Имаше възможности. Една след друга. Нови и непознати възможности, за стари и познати  изживявания, но вече отминали и забравени. Зад вратата се намираше животът ни, представен от различен ъгъл, в различна светлина, пречупен през призмата на смъртта, която го изпълваше със смисъл. Чували сте: "Живей така, все едно наистина го искаш/мислиш" (Live as if you really mean it) - е, за нас вече не е трудно. Ракът ни върна живота, по начин, по който не сме искали, замести рутината с динамика и чувствителност. Вкара ни в приключение, но не от тези, които си правим нарочно, по време на ваканциите ни, ей така, за да ни се случи нещо вълнуващо, а от тези, които се случват в движение и ни сварват неподготвени и без камера, за да запечатаме поредната фейсбук снимка. Научи ни да сме отново по детски способни да ловим пеперуди като замени пеперудите с мигове. Научи ни да се вслушваме във вътрешния ни глас и интуиция, показа ни, че вторият шанс, винаги трябва да бъде първи избор. Върна ни обратно в природата, като доказа, че питателността на храните е решаваща за качеството на живота ни, че въздухът в планината и горите захранва с най-качествен кислород клетките ни и че не отказването ни от 1-2 порока убива, а стресът го прави. Бягствата извън града станаха нещо задължително, радостта се превърна в зараза и цветовете изместиха черното, което аз иначе обожавам. 

Оздравяваме зад тази отключена врата, прегръщаме се по-дълго и по-често. Срещата на погледните ни сега е придружена от усмивка, изплезване, изпращане на въздушна целувка. Действието не поражда продиводействие, а взаимодействие, което има за цел да ни изведе до финалната права на лечението. Лекуваме се с много чувство, с докосване на студените ми ръце по топлото му лице след терапия. Лекуваме се със смеха на дете, чиито очички греят и не спира да пее и танцува, дори в дните и вечерите, когата е най-мъгливо и тъмно. Оздравяваме и напук на финансовите предизвикателства, като си позволяваме част от онези глезотийки, без които си казвахме, че можем да минем. Ами, сега не можем без тях, те са подправката на вкусната манджа, която готвим.

Ракът ни даде днес, даде ни едно безгрижие като ни освободи от тревогите за утре, даде ни тук, даде ни сега и ни бута, бута да живем пълноценно. По онзи истинският начин, за който така вдъхновено мечтаем, тичайки към утре. Дали бихме искали да стигнем до оценяването на този урок по друг път - о, да! - но тъй като не можем да се откажем от този, ще използваме г-н рак докато ни научи как да продължим качествено живота си и занапред, и когато времето дойде, ще го пуснем да си ходи по пътя и той нас - по живо, по здраво, с благодарност за урока...и за днес.