Попаднах на интервюто на Евгения Адарска за в. Капитал, съвсем случайно, но точно в момент, в който имах нужда да прочета всичко казано от нея. Бях попадала онлайн на асоциацията, която е създала за пациенти с онкологични заболявания и приятели, но не знаех, че толкова позитивиен човек стои зад нея. Оптимизмът й е заразяващ, искрицата за живот в очите й ослепяваща, а думите й са силни, завладяващи и на моменти разтърсващи. Все едно ти стоварват ритник по задните части, за да ти дадат начален тласък по пътя, който остава до излекуването. Ако можем да използваме рака като възможност да развием себе си - нека го направим и ако някой може да ни каже как, то това е Жени:
От в. Капитал
Евгения Адърска е родена през юни 1963 г. и е зодия
Близнаци, с коeто донякъде си обяснявам умението й да се шегува и да се
просълзява, докато говорим. Диагностицирана е с рак през 1999 г. През 2004 г.
основава Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания (АПОЗ) и сега
твърди, че няма нито една причина да мрази болестта си: "Честно, тя ми
отвори съвсем различна страница от живота." На 21 февруари Жени Адърска ще
говори за "Здравето през призмата на рака, оцеляването и силата, която
носим неосъзнато" на организирания от "Горичка" форум
"Здраве".
До седми клас тя живее в град Белово, период, който описва с думите: "Знаех какво е мацерирала кожа, преди да знам коя е Пипи Дългото чорапче." Майка й била медицинска сестра, баща й - ветеринарен техник, и, от една страна, детските й спомени включват бели престилки и мирис на спирт, а от друга - куфари, пълни с книги, които четяла на един дъх през лятото. Продължава в Руската гимназия в Пловдив, която помни с прекрасните си учители и литературното общество, създадено от небезизвестния педагог Лилия Сребрева. Иначе Адърска не спира да пише стихове от трети клас и смята, че думите са свещени. Изразява се поетично, но историите й са най-завладяващи с опита, който предават.
"За рака в България - казва тя след голям скок във времето, семейство, две деца и работа на три места едновременно - много се говори, но по неполезен начин. Темата обикновено е съпътствана или с някакъв скандал, или с някаква неразбория. Хората живеят първо със страх от характера на самата болест, защото тя е вироглава, интелигентна, намира начин да надхитри и медицината, но не говорим достатъчно добре за рака, защото това е болест, която трябва да се разбере - трябва да знаеш как да живееш много преди да я срещнеш."
Подчертаваме, че тук и сега актуалният въпрос за човечеството, формулиран от Сидхарта Макхарджи в бестселъра The Emperor of All Maladies: A Biography of Cancer, не е дали, а кога ще се срещнем с рака. Очакванията са, че всеки втори мъж и всяка трета жена от настоящото поколение ще получат тази диагноза, но Адърска бърза да прекъсне прогнозите: "Занимавам се от десет години с тази болест и винаги преди да влезем в градивен разговор, минаваме през някаква статистика. Може би трябва да сложим на друго място статистиката, може би първо трябва да покажем светлината в тунела, предлага Жени и продължава: Трябва да се говори за тази болест и за това, че тя изисква разбиране. Ако не си болен, трябва да разбереш болния, за да можеш да му съчустваш, да си съпричастен дори в ролята си на данъкоплатец. Чувала съм на различни места абсурдната реплика "стига с тези онкоболни". Била съм свидетел да се чука на дърво под масата в парламента само при споменаването на думата рак, без да си дават сметка, че има озвучителна уредба и залата кънти. Това е късогледо. По-добре е да правим така, че болните да получават разбиране, толерантност, лечение, човешка подкрепа.
До седми клас тя живее в град Белово, период, който описва с думите: "Знаех какво е мацерирала кожа, преди да знам коя е Пипи Дългото чорапче." Майка й била медицинска сестра, баща й - ветеринарен техник, и, от една страна, детските й спомени включват бели престилки и мирис на спирт, а от друга - куфари, пълни с книги, които четяла на един дъх през лятото. Продължава в Руската гимназия в Пловдив, която помни с прекрасните си учители и литературното общество, създадено от небезизвестния педагог Лилия Сребрева. Иначе Адърска не спира да пише стихове от трети клас и смята, че думите са свещени. Изразява се поетично, но историите й са най-завладяващи с опита, който предават.
"За рака в България - казва тя след голям скок във времето, семейство, две деца и работа на три места едновременно - много се говори, но по неполезен начин. Темата обикновено е съпътствана или с някакъв скандал, или с някаква неразбория. Хората живеят първо със страх от характера на самата болест, защото тя е вироглава, интелигентна, намира начин да надхитри и медицината, но не говорим достатъчно добре за рака, защото това е болест, която трябва да се разбере - трябва да знаеш как да живееш много преди да я срещнеш."
Подчертаваме, че тук и сега актуалният въпрос за човечеството, формулиран от Сидхарта Макхарджи в бестселъра The Emperor of All Maladies: A Biography of Cancer, не е дали, а кога ще се срещнем с рака. Очакванията са, че всеки втори мъж и всяка трета жена от настоящото поколение ще получат тази диагноза, но Адърска бърза да прекъсне прогнозите: "Занимавам се от десет години с тази болест и винаги преди да влезем в градивен разговор, минаваме през някаква статистика. Може би трябва да сложим на друго място статистиката, може би първо трябва да покажем светлината в тунела, предлага Жени и продължава: Трябва да се говори за тази болест и за това, че тя изисква разбиране. Ако не си болен, трябва да разбереш болния, за да можеш да му съчустваш, да си съпричастен дори в ролята си на данъкоплатец. Чувала съм на различни места абсурдната реплика "стига с тези онкоболни". Била съм свидетел да се чука на дърво под масата в парламента само при споменаването на думата рак, без да си дават сметка, че има озвучителна уредба и залата кънти. Това е късогледо. По-добре е да правим така, че болните да получават разбиране, толерантност, лечение, човешка подкрепа.
Знаеш ли кога разбрах, че съм болна от рак
Разбрах истински и със сърцето си, когато ме изгониха от работа. Тогава усетих жилото на болеста." Официалният повод, разбира се, е друг - че екипът на застрахователното дружество, за което тя работи тогава, трябва да бъде "подмладен". Понеже в онзи момент Евгения е на 36 години (!) и е пропуснала да изпълни административната част от задълженията си на болна, т.е. да се трудоустрои, е достатъчно уязвима и следователно уволнена. Сега е благодарна и е категорична, че никога не се е чувствала болна. Повтаря: "Да, аз никога не съм се чувствала болна. Възприемам по различни начини информацията, така че да е полезна за хората, и никога не я прекарвам през себе си." Естествено, че се е притеснила от бучката в гърдата си, но когато се изправя пред потвърждението от лекарите, описва преживяването така: "Истината е, че мисловният процес спира веднага. Шокът е толкова силен. Улавяш се, че половин час гледаш как вали снегът и няма мисъл в главата ти, но трябва да си дадеш сметка, че е важно да обмислиш всичко и да се изправиш срещу страха. Аз съм така устроена - трябва да съм наясно какво ми се случва, дори да е много страшно. Мисля, че това ме спаси, защото не обичам да се заблуждавам, или, когато го правя, знам защо го правя. В онзи момент, в мига, в който разбрах, ми беше много важно, че, ако ще умирам, няма да е сега. Такова облекчение изпитах. Казах си: "Чакай малко, говорят ти хората за шест месеца лечение. Кога си имала шест месеца да правиш, каквото си искаш?" Просто изведнъж, без да се настройвам, видях само позитивите на това нещо. Единственото, за което се молех, беше нищо да не ме боли, защото имам нисък праг на болка и бях толкова благодарна на моята лекарка, която ми каза:
Обещавам ти, нищо няма да те боли
Няма да имаш негативни преживявания, но трябва да обещаеш, че ще ме слушаш.
Другото упражнение, което ме е спасило (след време си дадох сметка за тези неща и сега се опитвам да ги правя за пациентите), е, че човек трябва да си дефокусира вниманието от проблема - оставяш го на лекаря."
Лекарят според Адърска се избира със сърцето, "а не да ходиш на десет места, допълва тя. Да, вземи второ мнение, сравни, но този, който ще те лекува, трябва да го избереш с душата си." За да се получи симбиоза между него и пациента в по-напрегнатите моменти помним, че "не им е лесно на лекарите, но когато се отнесеш човешки и покажеш, че те са много важни за теб, моментално се получава диалог, а и това е самата истина - твоят терапевт остава твой консултант, съветник за всичко, което ще се случва със здравето ти или няма да се случва, и е въпрос на личностна култура какъв тип отношения ще създадеш".
"Като разбрах, че няма да умра и имам какво да правя шест месеца, дано не звучи перверзно, но бях най-щастливият човек на света. Казах си: "Кеф, сега ще ходя на някакви процедури, ще си пиша, ще си гледам децата, ще си правя, каквото си искам, само да не ме боли. И не ме болеше, но не мога да кажа, че лечението беше райско преживяване. Заболяването е сериозно без никакво съмнение. То изисква сериозно отношение и не бива да очакваш някакви компромиси. Сигурно не е много подходяща метафора, но е като да родиш едно дете - няма как друг да го роди вместо теб. Просто трябва да се излекуваш или поне да направиш всичко, което доктрината е предвидила за твоя случай. После - божа работа. И като казваш "божа работа", трябва да му вярваш. Това съм го чула от моята прекрасна д-р Томова, която казва: "Човек, когато се разболее, трябва да вярва в мен - в медицината, трябва да вярва на някой близък, който му помага, на себе си и в още нещо." Какво е то, всеки да реши според собствения си свят."
Евгения не просто вярва в силата на добрите мисли, а знае, че те работят безпогрешно: "Винаги вярвам във всичко, което звучи хубаво, просто защото ми се иска всичко да е хубаво." Тя следва тази философия от дете, а не заради болестта и въпреки риска да я вземат за наивна: "По-добре наивна и глупава, отколкото зла, допълва уверено. Не е възможно да научим всичко в рамките на един човешки живот, но има неща, които е добре да знаеш, преди да си ги изстрадал. Ужасявам се, когато изляза сутрин, едва-едва се е прокраднало слънчице, свежо утро е и някой ти тегли една по улицата, блъсне те... За какво се ядосваме? Защо е този гняв? Не че няма причина - отговаря си сама, много неща могат да събудят гнева у човека, но смятам, че ключът е в това, че ние дълбоко в себе си се приемаме като жертви. Ама не съм жертва. Не съм. Никой не ми е виновен, че съм се разболяла. Знаеш ли колко усърдно търсех кой е виновен? Трябваше да призная, че аз съм си виновна." Защо, питам, каква е причината да се разболяваме от рак? "Моята истина, отвръща тя, е, че жените се разболяват от обида. По една лично моя, неофициална статистика от рак се разболяват неоценените жени. Това може да е много елементарен случай в живота на жената, може да е неосмислена ситуация, в която тя е натрупала обида, но обидата има свойствата на снежна топка – трупа, трупа, трупа, тежи и в един момент се гледаш в огледалото и си казваш: Аз не бях такъв човек. Какво ми става?"
В болницата около посещенията, които приема, Евгения разбира колко важен човек е: "Чакаха по половин час да ми свърши процедурата, за да дойдат и да ми кажат нещо." Така постепенно осъзнава, че "човек не бива да живее за другите, той трябва да живее за себе си, за да е полезен за другите. Всеки се хваща за това, което смята за сигурно и солидно, но задължително трябва да си дадеш сметка, че не го правиш за друг, а за себе си. Здравословният егоизъм е част от добрия здравословен статус. Човек трябва да разбере, че ако досега не се е оценявал - сега е моментът да се оцени, ако не се е харесвал - сега е моментът да се хареса, ако не се е обичал - сега е моментът да се заобича. Всичко тръгва от тук. Всич-ко."
Не съм довършила въпроса "как се дават сили на болен човек" и тя изстрелва: "От сърце. Много е важно да имаш още една гледна точка, да имаш близък човек, приятел, приятелка, съседка, който и да е. Хубаво е някой отвън да те разбира, да те подкрепя, но не търси първо това.
Разбрах истински и със сърцето си, когато ме изгониха от работа. Тогава усетих жилото на болеста." Официалният повод, разбира се, е друг - че екипът на застрахователното дружество, за което тя работи тогава, трябва да бъде "подмладен". Понеже в онзи момент Евгения е на 36 години (!) и е пропуснала да изпълни административната част от задълженията си на болна, т.е. да се трудоустрои, е достатъчно уязвима и следователно уволнена. Сега е благодарна и е категорична, че никога не се е чувствала болна. Повтаря: "Да, аз никога не съм се чувствала болна. Възприемам по различни начини информацията, така че да е полезна за хората, и никога не я прекарвам през себе си." Естествено, че се е притеснила от бучката в гърдата си, но когато се изправя пред потвърждението от лекарите, описва преживяването така: "Истината е, че мисловният процес спира веднага. Шокът е толкова силен. Улавяш се, че половин час гледаш как вали снегът и няма мисъл в главата ти, но трябва да си дадеш сметка, че е важно да обмислиш всичко и да се изправиш срещу страха. Аз съм така устроена - трябва да съм наясно какво ми се случва, дори да е много страшно. Мисля, че това ме спаси, защото не обичам да се заблуждавам, или, когато го правя, знам защо го правя. В онзи момент, в мига, в който разбрах, ми беше много важно, че, ако ще умирам, няма да е сега. Такова облекчение изпитах. Казах си: "Чакай малко, говорят ти хората за шест месеца лечение. Кога си имала шест месеца да правиш, каквото си искаш?" Просто изведнъж, без да се настройвам, видях само позитивите на това нещо. Единственото, за което се молех, беше нищо да не ме боли, защото имам нисък праг на болка и бях толкова благодарна на моята лекарка, която ми каза:
Обещавам ти, нищо няма да те боли
Няма да имаш негативни преживявания, но трябва да обещаеш, че ще ме слушаш.
Другото упражнение, което ме е спасило (след време си дадох сметка за тези неща и сега се опитвам да ги правя за пациентите), е, че човек трябва да си дефокусира вниманието от проблема - оставяш го на лекаря."
Лекарят според Адърска се избира със сърцето, "а не да ходиш на десет места, допълва тя. Да, вземи второ мнение, сравни, но този, който ще те лекува, трябва да го избереш с душата си." За да се получи симбиоза между него и пациента в по-напрегнатите моменти помним, че "не им е лесно на лекарите, но когато се отнесеш човешки и покажеш, че те са много важни за теб, моментално се получава диалог, а и това е самата истина - твоят терапевт остава твой консултант, съветник за всичко, което ще се случва със здравето ти или няма да се случва, и е въпрос на личностна култура какъв тип отношения ще създадеш".
"Като разбрах, че няма да умра и имам какво да правя шест месеца, дано не звучи перверзно, но бях най-щастливият човек на света. Казах си: "Кеф, сега ще ходя на някакви процедури, ще си пиша, ще си гледам децата, ще си правя, каквото си искам, само да не ме боли. И не ме болеше, но не мога да кажа, че лечението беше райско преживяване. Заболяването е сериозно без никакво съмнение. То изисква сериозно отношение и не бива да очакваш някакви компромиси. Сигурно не е много подходяща метафора, но е като да родиш едно дете - няма как друг да го роди вместо теб. Просто трябва да се излекуваш или поне да направиш всичко, което доктрината е предвидила за твоя случай. После - божа работа. И като казваш "божа работа", трябва да му вярваш. Това съм го чула от моята прекрасна д-р Томова, която казва: "Човек, когато се разболее, трябва да вярва в мен - в медицината, трябва да вярва на някой близък, който му помага, на себе си и в още нещо." Какво е то, всеки да реши според собствения си свят."
Евгения не просто вярва в силата на добрите мисли, а знае, че те работят безпогрешно: "Винаги вярвам във всичко, което звучи хубаво, просто защото ми се иска всичко да е хубаво." Тя следва тази философия от дете, а не заради болестта и въпреки риска да я вземат за наивна: "По-добре наивна и глупава, отколкото зла, допълва уверено. Не е възможно да научим всичко в рамките на един човешки живот, но има неща, които е добре да знаеш, преди да си ги изстрадал. Ужасявам се, когато изляза сутрин, едва-едва се е прокраднало слънчице, свежо утро е и някой ти тегли една по улицата, блъсне те... За какво се ядосваме? Защо е този гняв? Не че няма причина - отговаря си сама, много неща могат да събудят гнева у човека, но смятам, че ключът е в това, че ние дълбоко в себе си се приемаме като жертви. Ама не съм жертва. Не съм. Никой не ми е виновен, че съм се разболяла. Знаеш ли колко усърдно търсех кой е виновен? Трябваше да призная, че аз съм си виновна." Защо, питам, каква е причината да се разболяваме от рак? "Моята истина, отвръща тя, е, че жените се разболяват от обида. По една лично моя, неофициална статистика от рак се разболяват неоценените жени. Това може да е много елементарен случай в живота на жената, може да е неосмислена ситуация, в която тя е натрупала обида, но обидата има свойствата на снежна топка – трупа, трупа, трупа, тежи и в един момент се гледаш в огледалото и си казваш: Аз не бях такъв човек. Какво ми става?"
В болницата около посещенията, които приема, Евгения разбира колко важен човек е: "Чакаха по половин час да ми свърши процедурата, за да дойдат и да ми кажат нещо." Така постепенно осъзнава, че "човек не бива да живее за другите, той трябва да живее за себе си, за да е полезен за другите. Всеки се хваща за това, което смята за сигурно и солидно, но задължително трябва да си дадеш сметка, че не го правиш за друг, а за себе си. Здравословният егоизъм е част от добрия здравословен статус. Човек трябва да разбере, че ако досега не се е оценявал - сега е моментът да се оцени, ако не се е харесвал - сега е моментът да се хареса, ако не се е обичал - сега е моментът да се заобича. Всичко тръгва от тук. Всич-ко."
Не съм довършила въпроса "как се дават сили на болен човек" и тя изстрелва: "От сърце. Много е важно да имаш още една гледна точка, да имаш близък човек, приятел, приятелка, съседка, който и да е. Хубаво е някой отвън да те разбира, да те подкрепя, но не търси първо това.
Силата е у теб. Силата е вътре.
Но ако хората си говорят повече, ако общуват повече словесно, всички ще сме щастливи и няма да търсим спасение в някакви абсурди." Споделянето е една от основните причини за Адърска да създаде асоциацията: "За мен първото, което помага на хората, е да попаднат в равностойна среда - да видят поне още един човек, който има подобен проблем. Следващото, за което е хубаво да си отворят сетивата, е да разпознаят кой иска да им помогне искрено. В здравната система много неща скърцат и за лекарите, и за пациентите, но ако ние помежду си не сме толерантни и не си даваме нещата, които зависят от нас, просто няма как да се получат нещата." Съветът й, ако попаднем на хора с користни намерения, е да не бързаме да се разочароваме, защото "разочарованието, горчивината, обидата - това е токсин, който убива."
Главната цел на Асоциацията на Адърска е хората със сходни проблеми да се срещат, но има и едно наум: "Едно нещо научих за помощта и то ми е обеца на ухото - помощ се дава, когато ти я поискат, защото се иска от човек, който е осъзнал, че дупката не е неговото място. Нашите врати са отворени за хората, които са готови да се развиват, да правят нещо за себе си."
Асоциацията се стреми да бъде мост между хората с онкологични проблеми и администрацията, политиците, медиците, терапевтите, здравите... Според Адърска няма друга ресоциализация освен тази "да пуснеш всички на една писта, за да видят, че не са различни".
"Иска ми се, продължава тя, да напълним живота на хората, които общуват с нас (не само на пациентите, защото точно толкова са важни и лекарите, и мениджърите, и обществото), с емоция, със съдържание, със завишени критерии, защото е хубаво човек да иска повече от себе си. В такъв момент можеш да се развиеш в абсолютно непредвидима посока. Имаме подобен казус с една жена, която цял живот е била съпруга на осигурен човек и никога не е правила друго, освен да си подрежда кипрата къща. Разболява се, открива, че рисува, и докато си направи цялата терапия, беше записала две специалности и преди две-три години, още преди да си е взела семестриалните изпити, я поканиха в един театър за сценограф. Сега живее съвсем различен живот."
Подобни истории вдъхновяват Адърска и от началото на годината тя организира и "Академия за нова здравна култура", която се фокусира върху изкуството и дава възможности за среща с други хора, за забавления и за научаване на нови неща – йога, школа по английски с музика, семинари, обучения, консултации със специалисти, човешки разговори, лекции... Идеите нататък са неизчерпаеми, а целта: "Да приемем рака. Не можем да избягаме, той завзема все повече територии и да си заравяме главите в пясъка е най-малкото неуважително. Трябва да се научим да разбираме тази болест и ако си позволиш за една секунда да я погледнеш като възможност, никога повече няма да се чувстваш жертва. Това всеки го може."
АПОЗ е в София на улица "Стефан Караджа"11 А, ап. 5 и на http://oncobg.info
Но ако хората си говорят повече, ако общуват повече словесно, всички ще сме щастливи и няма да търсим спасение в някакви абсурди." Споделянето е една от основните причини за Адърска да създаде асоциацията: "За мен първото, което помага на хората, е да попаднат в равностойна среда - да видят поне още един човек, който има подобен проблем. Следващото, за което е хубаво да си отворят сетивата, е да разпознаят кой иска да им помогне искрено. В здравната система много неща скърцат и за лекарите, и за пациентите, но ако ние помежду си не сме толерантни и не си даваме нещата, които зависят от нас, просто няма как да се получат нещата." Съветът й, ако попаднем на хора с користни намерения, е да не бързаме да се разочароваме, защото "разочарованието, горчивината, обидата - това е токсин, който убива."
Главната цел на Асоциацията на Адърска е хората със сходни проблеми да се срещат, но има и едно наум: "Едно нещо научих за помощта и то ми е обеца на ухото - помощ се дава, когато ти я поискат, защото се иска от човек, който е осъзнал, че дупката не е неговото място. Нашите врати са отворени за хората, които са готови да се развиват, да правят нещо за себе си."
Асоциацията се стреми да бъде мост между хората с онкологични проблеми и администрацията, политиците, медиците, терапевтите, здравите... Според Адърска няма друга ресоциализация освен тази "да пуснеш всички на една писта, за да видят, че не са различни".
"Иска ми се, продължава тя, да напълним живота на хората, които общуват с нас (не само на пациентите, защото точно толкова са важни и лекарите, и мениджърите, и обществото), с емоция, със съдържание, със завишени критерии, защото е хубаво човек да иска повече от себе си. В такъв момент можеш да се развиеш в абсолютно непредвидима посока. Имаме подобен казус с една жена, която цял живот е била съпруга на осигурен човек и никога не е правила друго, освен да си подрежда кипрата къща. Разболява се, открива, че рисува, и докато си направи цялата терапия, беше записала две специалности и преди две-три години, още преди да си е взела семестриалните изпити, я поканиха в един театър за сценограф. Сега живее съвсем различен живот."
Подобни истории вдъхновяват Адърска и от началото на годината тя организира и "Академия за нова здравна култура", която се фокусира върху изкуството и дава възможности за среща с други хора, за забавления и за научаване на нови неща – йога, школа по английски с музика, семинари, обучения, консултации със специалисти, човешки разговори, лекции... Идеите нататък са неизчерпаеми, а целта: "Да приемем рака. Не можем да избягаме, той завзема все повече територии и да си заравяме главите в пясъка е най-малкото неуважително. Трябва да се научим да разбираме тази болест и ако си позволиш за една секунда да я погледнеш като възможност, никога повече няма да се чувстваш жертва. Това всеки го може."
АПОЗ е в София на улица "Стефан Караджа"11 А, ап. 5 и на http://oncobg.info
Няма коментари:
Публикуване на коментар