сряда, 14 март 2012 г.

За самотата

Тук и сега може да бъде много самотно място понякога. Разболял си се, съобщил си на семейството и на приятелите, имаш хора около себе си, а същевременно си сам. Битката е само твоя. Животът, както сме го познавали и живели досега, с всичките му дейности, копнежи и стремежи, се променя до неузнаваемост, както за болния, така и за най-близките до него. "Утре" придобива ново значение, илюзорно, несигурно, непознато и плановете спират да бъдат планове, стават миражи. "Днес" придобива хапеща реалност, през която преминаваме с изострени сетива, усещащи повече от всякога, присъстващи повече от всякога, незнаещи повече отвсякога...

Понякога това да се правим, че всичко е по старому, ни се получава добре. Дори има дни, в които не ни се налага да се правим. Когато М. няма вливания, когато се чувства добре и очите му блещукат, се оставяме на хубава емоция, на момента, на мига, на "сега", което е прекрасното, изтрило следите от болестта. Това са пълноценните моменти, които ми дават сили, предполагам и на него, които хранят душата ни и зареждат батериите ни за онези другите дни, в които сме стегнати и действаме механично.

И въпреки това е самотно. Някои приятели спират да се обаждат, може би не са приятели, други се обаждат и някак заобикалят темата, било то да предпазят себе си или нас, трети се обаждат и искрено питат "как си? с какво да помогна?", но как да ги натовариш с бремето на болестта, когато знаеш, че след като затворят телефона, в техният свят се случва нещо хубаво, вълнуващо, щастливо, далечно от чувство за обреченост. Спестяваш гаденето, потъването, сърцебиенето, болките по тялото, запека, вторичните поражения от химиотерапията, треперенето на ръцете, нервите, безсънните нощи, умората. Спестяваш, а те си остават и ще продължат и другия месец, и след това, и така до последната назначена терапия. "Как сте?", питат ме. "Минаваме през терапия", отговарям, "правим каквото трябва". И спирам дотук. Подробностите са си наши, дори не ги коментираме толкова често вече помежду си. Поглеждам го и знам какво се случва. 

Чакам го след вливане навън, в колата. Излиза, восъчно жълт, посърнал, изморен, навeжда се и взима шепа сняг, разтърква снега по лицето си, поема си дъх и влиза при мен. Това са моментите, които остават в съзнанието ми и за които не мога да говоря. Усещам ги, преживявам ги.

4 коментара:

  1. Прегръщам те, момиче. Ако имаш някакви въпроси или се чудиш дали нещо от случващото се е нормално, пиши. Ще се радвам, ако мога да помогна. Другото, то си е за теб. Не зная и помежду си дали трябва да го обсъждате. Ако той има нужда - да, но твоите нужди отнасяй другаде. Не отдавай на болестта повече, отколкото заслужава. Вторачването не е конструктивно само по себе си. Според мен! Прегръщам те.

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотна си и имах нужда да го чуя това за нуждите: "твоите нужди отнасяй другаде". Благодаря! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Правиш всичко каквото трябва и както трябва! Относно "твоите нужди", звъни на мен! Обичам те!

    ОтговорИзтриване